Не знам защо се влюбвам в теб,въпреки да знам че нямаме големи шансове.Кое е нещото с което така ме завладя?!Усмивката която ме кара да полетя в един свят…в света на любовта или погледа който е насочен към мен пронизващ сърцето ми като меч или пък онова нежно докосване което бленуваш да направиш когато съм до теб и едвам прошепваш думите ,,Искам те до мен”;,,Обичам те”;,,Не си отивай,остани с мен”.Може би и на теб ти минават тези мисли?Не знам.

Знаейки,че не си сам,а може би и аз не съм,но една единствена мисъл ти се върти,че си готов да бъдеш моето момче без да се криеш.Може би точно това ми трябва?Или пък те искам за една нощ?Не знам.И няма как да знам,докато не те получа.И все пак колебанието изплува от дълбините на съзнанието.
Вида ти обаче ме кара трудно да ти устоя.Минаваш край мен с колата ти,вперил очи в мен,с поглед ,,опипващ” тялото ми,но се боиш да признаеш пред теб желанието което те изгаря.
Защо се срещнахме?Въпросът който вероятно и ти си задаваш?При мисълта за случайна среща поражда желание,а може би именно чакането на този момент ни разпалва още повече.И точно в това е тръпката!